ТВОЕТО ВРЕМЕ. ТВОЯТА ИСТОРИЯ.
Истории за слушане.
Продължи да слушаш
ПОРЕДИЦА
ТВОЯТ ЛИЧЕН РАФТ
Моята библиотека
Запазените заглавия се помнят в този браузър. Докъде си стигнал се пази и в профила ти, когато си влязъл, затова „Продължи“ работи на всяко устройство.
Тук е мястото за твоите истории.
Отвори заглавие и избери „Добави в библиотеката“.
Каталог
—
Няма намерени заглавия. Опитай с друга дума или изчисти филтрите.
—
—
Текстът
Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. А шейсет от центовете бяха в монети от по един цент. Спестявани по една, по две — с такъв пазарлък с бакалина, зарзаватчията и месаря, че бузите ѝ пламваха от мълчаливото обвинение в стиснатост, което всяка подобна сделка носеше. Три пъти Дела преброи парите. Един долар и осемдесет и седем цента. А утре беше Коледа.
Не оставаше нищо друго, освен да се тръшне на изтърканото диванче и да се разреве. Дела тъкмо това и направи. Което ни навежда на нравоучителната мисъл, че животът е съставен от ридания, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
Докато стопанката на дома постепенно преминава от първия етап към втория, нека огледаме жилището. Обзаведен апартамент за осем долара на седмица. Не че бедността му беше неописуема, но самото описание сигурно би се огледало за приюта за просяци.
Долу, във входа, имаше пощенска кутия, в която не можеше да влезе нито едно писмо, и електрически звънец, от който никой смъртен пръст не би изтръгнал звук. Към всичко това се числеше и визитка с името „Господин Джеймс Дилингам Йънг“.
„Дилингам“ се беше развяло гордо по време на някогашното благоденствие, когато притежателят му получавал трийсет долара седмично. Сега, след като доходът се беше свил до двайсет, сериозно обмисляха да го съкратят до скромното и непретенциозно „Д“. Но щом господин Джеймс Дилингам Йънг се прибираше и влезеше в апартамента горе, госпожа Джеймс Дилингам Йънг, която вече ви представихме като Дела, го наричаше Джим и го прегръщаше силно. Което е много хубаво.
Дела се наплака и се зае с бузите си, въоръжена с пухчето за пудра. Застана до прозореца и унило се загледа в сивата котка, която вървеше по сивата ограда на сивия заден двор. Утре беше Коледа, а тя имаше само един долар и осемдесет и седем цента, за да купи подарък на Джим. Месеци наред беше спестявала всеки възможен цент и ето резултата. Двайсет долара на седмица не стигат задълго. Разходите се бяха оказали по-големи, отколкото беше пресметнала. Винаги се оказват по-големи. Само един долар и осемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим.
Колко щастливи часове беше прекарала в планове какво хубаво да му подари. Нещо изящно, рядко и истински ценно — нещо, което поне мъничко да заслужава честта да принадлежи на Джим.
Между прозорците в стаята имаше високо тясно огледало. Може би сте виждали такова огледало в апартамент за осем долара. Един много слаб и много пъргав човек, като разгледа отражението си в бързо сменящи се отвесни ивици, може да добие сравнително точна представа за външността си. Дела беше стройна и бе овладяла това изкуство.
Изведнъж се завъртя от прозореца и застана пред огледалото. Очите ѝ блестяха ярко, но за двайсет секунди лицето ѝ изгуби цвета си. Бързо разпусна косата си и я остави да падне в цялата си дължина.
Семейство Джеймс Дилингам Йънг притежаваше две неща, с които и двамата се гордееха безмерно. Едното беше златният часовник на Джим, принадлежал преди това на баща му и на дядо му. Другото беше косата на Дела. Ако Савската царица живееше в апартамента отсреща, от другата страна на въздушната шахта, Дела някой ден щеше да провеси косата си през прозореца да съхне — само за да обезцени скъпоценностите и даровете на Нейно величество.
Ако цар Соломон беше портиерът, натрупал всичките си съкровища в мазето, Джим щеше да вади часовника си всеки път, когато минава покрай него, само за да го види как си скубе брадата от завист.
И ето че прекрасната коса на Дела се разля около нея, вълниста и блестяща като водопад от кестенява вода. Стигаше под коленете ѝ и почти я обличаше. После тя отново я прибра — нервно и бързо. Само за миг се поколеба и застина, а една-две сълзи капнаха върху износения червен килим.
Облече старото си кафяво жакетче. Сложи старата си кафява шапка. Полите ѝ се завъртяха и с все същия ярък блясък в очите тя изхвръкна през вратата, надолу по стълбите и на улицата.
Спря пред табела: „Мадам Софрони. Изделия от коса от всякакъв вид“. Дела изтича един етаж нагоре и, задъхана, се опита да се съвземе. Едрата, прекалено бяла и хладна мадам никак не приличаше на човек, който би се наричал Софрони.
— Ще купите ли косата ми? — попита Дела.
— Купувам коса — отвърна мадам. — Свали си шапката да видим какво имаме.
Кестенявият водопад се разля надолу.
— Двайсет долара — каза мадам и повдигна гъстата коса с опитна ръка.
— Давайте ги по-бързо — каза Дела.
О, следващите два часа отлетяха на розови криле. Забравете тази пообъркана метафора. Тя преравяше магазините за подаръка на Джим.
Накрая го намери. Несъмнено беше направен за Джим и за никого другиго. В нито един магазин нямаше втори като него, а тя беше обърнала всичките наопаки. Беше платинена верижка за джобен часовник — проста и изчистена, чиято стойност се изразяваше единствено в материала, а не в евтина показност, както подобава на всички добри неща. Достойна беше дори за Часовника. Щом я видя, Дела разбра, че тя трябва да стане на Джим. Приличаше на него. Сдържаност и стойност — и двете думи подхождаха еднакво на двамата.
Взеха ѝ двайсет и един долара за нея и тя забърза към къщи с останалите осемдесет и седем цента. С такава верижка на часовника Джим можеше съвсем спокойно да проявява интерес към точния час във всяка компания. Колкото и великолепен да беше часовникът, понякога той го поглеждаше скришом заради старата кожена каишка, която използваше вместо верижка.
Когато Дела се прибра, опиянението ѝ отстъпи малко пред предпазливостта и здравия разум. Тя извади машата, запали газта и се зае да поправя пораженията, нанесени от щедростта, събрана с любовта. Което, мили приятели, винаги е огромна работа. Исполинска работа.
След четирийсет минути главата ѝ беше покрита с дребни, прилепнали къдрици, които я правеха да прилича поразително на хлапак, избягал от училище. Тя дълго, внимателно и критично разглежда отражението си в огледалото.
— Ако Джим не ме убие — каза си тя, — още преди да ме погледне втори път, ще каже, че приличам на хористка от Кони Айлънд. Но какво можех да направя? О, какво можех да направя с един долар и осемдесет и седем цента?
В седем кафето беше готово, а тиганът чакаше в задния край на печката, нагорещен и готов за котлетите.
Джим никога не закъсняваше. Дела сгъна верижката в дланта си и седна на ъгъла на масата до вратата, през която той винаги влизаше. После чу стъпките му по стълбите, още долу, на първото рамо, и за миг пребледня. Имаше навика да отправя кратки безмълвни молитви за най-обикновени всекидневни неща и сега прошепна:
— Моля те, Боже, нека си помисли, че още съм хубава.
Вратата се отвори, Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше слаб и много сериозен. Горкият, само на двайсет и две години, а вече с грижата за семейство! Трябваше му ново палто, а нямаше дори ръкавици.
Джим се закова отвътре до вратата, неподвижен като ловно куче, надушило пъдпъдък. Очите му бяха вперени в Дела и в тях имаше изражение, което тя не можеше да разгадае. То я уплаши. Не беше гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас, нито някое от чувствата, за които се беше подготвила. Той просто я гледаше втренчено с това странно изражение на лицето.
Дела се смъкна от масата и се втурна към него.
— Джим, миличък — извика тя, — не ме гледай така. Подстригах се и продадох косата си, защото не бих могла да изкарам Коледа, без да ти подаря нещо. Пак ще порасне. Нали нямаш нищо против? Просто трябваше да го направя. Косата ми расте страшно бързо. Кажи „Весела Коледа!“, Джим, и нека бъдем щастливи. Не знаеш какъв хубав… какъв прекрасен, хубав подарък съм ти взела.
— Подстригала си си косата? — попита Джим с усилие, сякаш дори най-тежкият умствен труд още не му беше помогнал да схване този очевиден факт.
— Подстригах я и я продадох — каза Дела. — Нали все така ме обичаш? Аз съм си аз и без косата, нали?
Джим любопитно огледа стаята.
— Казваш, че косата ти я няма? — попита той с почти глупав вид.
— Няма защо да я търсиш — каза Дела. — Продадена е, казвам ти. Продадена е и вече я няма. Бъдни вечер е, миличък. Бъди добър с мен — заради теб се разделих с нея. Може би космите на главата ми са били преброени — продължи тя с внезапна нежна сериозност, — но любовта ми към теб никой не би могъл да преброи. Да сложа ли котлетите, Джим?
Джим сякаш бързо се събуди от унеса си. Прегърна своята Дела. Нека за десет секунди проявим дискретност и внимателно разгледаме някой незначителен предмет в другия край на стаята. Осем долара седмично или милион годишно — каква е разликата? Математик или остроумник би ви дал погрешен отговор. Влъхвите донесли скъпоценни дарове, но този отговор не бил сред тях. По-късно ще хвърлим светлина върху това неясно твърдение.
Джим извади пакет от джоба на палтото си и го хвърли на масата.
— Не ме разбирай погрешно, Дел — каза той. — Няма подстригване, бръснене или миене на коса, което би могло да ме накара да обичам моето момиче по-малко. Но ако отвориш този пакет, може би ще разбереш защо отначало така се стъписах.
Белите ѝ пъргави пръсти разкъсаха връвта и хартията. Последва възторжен вик от радост. А после, уви — бърз женски обрат към истерични сълзи и ридания, който наложи незабавното използване на всички утешителни способности на господаря на дома.
Защото там бяха Гребените — комплектът гребени за отстрани и отзад, който Дела отдавна обожаваше на една витрина на Бродуей. Красиви гребени от истинска черупка на костенурка, с инкрустирани със скъпоценни камъни ръбове — тъкмо в цвета, който би подхождал на прекрасната ѝ изчезнала коса. Тя знаеше, че са скъпи, и сърцето ѝ само беше копняло и жадувало за тях, без ни най-малка надежда някога да ги притежава. А сега бяха нейни, но кичурите, които трябваше да красят тези жадувани украшения, ги нямаше.
И все пак тя ги притисна до гърдите си. Най-после успя да вдигне просълзен поглед и с усмивка да каже:
— Косата ми расте толкова бързо, Джим!
После Дела подскочи като леко опърлено коте и извика:
— О! О!
Джим още не беше видял своя прекрасен подарък. Тя нетърпеливо му го подаде върху отворената си длан. Матово блестящият благороден метал сякаш отразяваше сиянието на нейния пламенен дух.
— Нали е чудесна, Джим? Претърсих целия град, докато я намеря. Сега ще трябва да поглеждаш колко е часът по сто пъти на ден. Дай си часовника. Искам да видя как ще му стои.
Вместо да я послуша, Джим се отпусна на дивана, сложи ръце под тила си и се усмихна.
— Дел — каза той, — нека приберем коледните си подаръци и ги запазим за известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме точно сега. Продадох часовника, за да купя твоите гребени. А сега какво ще кажеш да сложиш котлетите?
Влъхвите, както знаете, били мъдреци — изумително мъдри хора, които донесли дарове на Младенеца в яслите. Те измислили изкуството да се подаряват коледни подаръци. И понеже били мъдри, даровете им несъмнено били мъдро избрани — навярно и с право на замяна, ако някой се повтори. А аз тук нескопосано ви разказах простичката история на две неразумни деца в един апартамент, които съвсем неразумно пожертвали един за друг най-големите съкровища на своя дом.
Но нека, като последна дума към мъдрите на днешния ден, кажем: от всички, които дават подаръци, тези двамата бяха най-мъдри. От всички, които дават и получават подаръци, хората като тях са най-мъдрите. Навсякъде те са най-мъдрите. Те са влъхвите.