ТВОЕТО ВРЕМЕ. ТВОЯТА ИСТОРИЯ.
Истории за слушане.
Продължи да слушаш
ПОРЕДИЦА
ТВОЯТ ЛИЧЕН РАФТ
Моята библиотека
Запазените заглавия се помнят в този браузър. Докъде си стигнал се пази и в профила ти, когато си влязъл, затова „Продължи“ работи на всяко устройство.
Тук е мястото за твоите истории.
Отвори заглавие и избери „Добави в библиотеката“.
Каталог
—
Няма намерени заглавия. Опитай с друга дума или изчисти филтрите.
—
—
Текстът
В едно малко кварталче западно от площад „Вашингтон“ улиците сякаш са се побъркали и са се разпаднали на къси отсечки, наречени „плейс“. Тези отсечки образуват чудновати ъгли и завои. Една улица дори пресича сама себе си веднъж-дваж. Някакъв художник открил в това ценно предимство. Представете си събирач на дългове със сметка за бои, хартия и платна: тръгва по тази улица и изведнъж среща сам себе си на връщане, без да е получил нито цент!
И тъй, скоро хората на изкуството започнали да се промъкват из старинния, чудат Гринуич Вилидж. Търсели прозорци със северно изложение, фронтони от осемнайсети век, тавани по холандски образец и ниски наеми. После донесли от Шесто авеню няколко калаени халби и един-два съда за подгряване на храна и се превърнали в „колония“.
На последния етаж на една ниска триетажна тухлена къща било ателието на Сю и Джонси. „Джонси“ било галеното име на Джоана. Едната била от Мейн, другата — от Калифорния. Запознали се на общата маса в едно заведение на Осма улица, което се кичело с името „Делмонико“. Открили такава близост във вкусовете си към изкуството, салатата от цикория и широките ръкави, че от това излязло общото им ателие.
Това станало през май. През ноември из колонията започнал да броди студен, невидим пришълец, когото лекарите наричали Пневмония. Тук-там докосвал някого с ледените си пръсти. В източната част на града този опустошител крачел дръзко и повалял жертвите си с десетки, но из лабиринта от тесни, обрасли с мъх улички пристъпвал бавно.
Господин Пневмония съвсем не бил онова, което бихте нарекли стар кавалер. Едно мъничко момиче, чиято кръв била разредена от калифорнийските зефири, едва ли било достоен противник за задъхания стар грубиян с червените юмруци. Но той повалил тъкмо Джонси. Тя лежала почти неподвижно в боядисаното си желязно легло и през малките стъкла на холандския прозорец гледала глухата стена на съседната тухлена къща.
Една сутрин заетият лекар повикал Сю в коридора с движение на рунтавата си сива вежда.
— Има един шанс на… да речем, десет — казал той и изтръскал живака на термометъра си. — И този шанс е да поиска да живее. Когато хората така вземат страната на погребалния предприемач, цялата фармакопея изглежда смешна. Вашата приятелка си е наумила, че няма да оздравее. Тревожи ли я нещо?
— Тя… искаше някой ден да нарисува Неаполския залив — отвърнала Сю.
— Да рисува ли? Глупости! Има ли нещо, за което си струва да се замисли човек — мъж например?
— Мъж? — Гласът на Сю издрънчал като варган. — Нима един мъж си струва… Но не, докторе, няма нищо подобно.
— Значи е от слабостта — казал лекарят. — Ще направя всичко, на което е способна науката, доколкото успея да го приложа. Но щом пациентът ми започне да брои каретите в собственото си погребално шествие, аз изваждам петдесет процента от лечебната сила на лекарствата. Ако я накарате да зададе поне един въпрос за новата зимна мода при ръкавите на палтата, обещавам ви шансът ѝ да стане един на пет вместо един на десет.
След като лекарят си отишъл, Сю влязла в работната стая и плакала, докато превърнала една японска салфетка в мокра каша. После нахълтала с бодра походка в стаята на Джонси, с рисувалната дъска под мишница, и си засвирила рагтайм.
Джонси лежала обърната към прозореца, а завивките едва се надигали над тялото ѝ. Сю престанала да свири, защото помислила, че тя спи.
Нагласила дъската си и започнала рисунка с перо и туш за разказ в едно списание. Младите художници трябва да си проправят път към Изкуството с илюстрации към разкази, които млади писатели пишат, за да си проправят път към Литературата.
Тъкмо скицирала елегантен панталон за конни състезания и монокъл върху фигурата на героя — каубой от Айдахо, — когато чула тих звук, повторен няколко пъти. Приближила се бързо до леглото.
Очите на Джонси били широко отворени. Тя гледала през прозореца и брояла — брояла назад.
— Дванайсет — прошепнала тя, а малко по-късно: — Единайсет… После: — Десет… девет… А след това, почти наведнъж: — Осем… седем…
Сю погледнала тревожно навън. Какво имало там за броене? Виждал се само гол, унил двор и глухата тухлена стена на къщата отсреща, на двайсетина фута. По нея до средата се катерел стар, много стар бръшлян с чепати, загнили корени. Студеният дъх на есента бил обрулил листата му и клоните, подобни на скелет, се вкопчвали почти голи в ронливите тухли.
— Какво има, мила? — попитала Сю.
— Шест — едва прошепнала Джонси. — Сега падат по-бързо. Преди три дни бяха почти сто. Заболяваше ме главата да ги броя. Но сега е лесно. Ето, падна още едно. Остават само пет.
— Пет какво, миличка? Кажи на твоята Сюди.
— Листа. По бръшляна. Когато падне последният, и аз трябва да си отида. Знам го от три дни. Докторът не ти ли каза?
— Никога не съм чувала такава глупост! — възмутила се Сю с великолепно презрение. — Какво общо имат някакви стари бръшлянови листа с твоето оздравяване? А ти толкова обичаше този бръшлян, лошо момиче! Не бъди глупаче. Та докторът тази сутрин ми каза, че шансовете ти да оздравееш съвсем скоро са… чакай да си спомня точно… каза, че са десет към едно! Това е почти толкова добър шанс, колкото имаме тук, в Ню Йорк, когато се качваме на трамвай или минаваме покрай строеж. Хайде, опитай малко бульон, а после остави Сюди да се върне към рисунката, за да я продаде на господин редактора и да купи портвайн за болното си дете и свински пържоли за лакомото си аз.
— Не трябва да купуваш повече вино — казала Джонси, без да откъсва очи от прозореца. — Ето, още едно падна. Не, не искам бульон. Останаха четири. Искам да видя как пада последният лист, преди да се стъмни. Тогава и аз ще си отида.
— Джонси, мила — Сю се навела над нея, — ще ми обещаеш ли да държиш очите си затворени и да не гледаш през прозореца, докато свърша работа? Трябва да предам рисунките утре. Светлината ми трябва, иначе щях да спусна щората.
— Не можеш ли да рисуваш в другата стая? — попитала студено Джонси.
— Предпочитам да съм тук, до теб — отвърнала Сю. — А и не искам да гледаш непрекъснато онези глупави бръшлянови листа.
— Кажи ми веднага щом свършиш — казала Джонси и затворила очи. Лежала бяла и неподвижна като паднала статуя. — Искам да видя как ще падне последният лист. Уморих се да чакам. Уморих се да мисля. Искам да пусна всичко и да се понеса надолу, надолу, като едно от онези бедни, уморени листа.
— Опитай се да поспиш — казала Сю. — Ще повикам Берман да ми позира за стария миньор отшелник. Ще се върна след минутка. Не се опитвай да се движиш, докато ме няма.
Старият Берман бил художник и живеел на приземния етаж под тях. Бил над шейсетте и носел брада като Мойсей на Микеланджело, която се спускала на къдри от глава на сатир по тяло на дяволче. В изкуството Берман бил неудачник. Четирийсет години размахвал четката, без да успее да се приближи дотолкова, че да докосне края на одеждата на своята Повелителка. Все се канел да нарисува шедьовър, но още не го бил започнал. От няколко години не рисувал почти нищо, освен някоя случайна цапаница за търговията или рекламата.
Припечелвал по малко като модел на младите художници от колонията, които не можели да си позволят професионалист. Пиел прекалено много джин и все говорел за бъдещия си шедьовър. Иначе бил свирепо старче, което жестоко се присмивало на всяка проява на мекушавост и смятало себе си за специално назначен дог, призван да пази двете млади художнички в ателието над него.
Сю го намерила в полутъмното му леговище долу, силно замирисал на хвойнови плодчета. В единия ъгъл върху статив стояло празно платно, което от двайсет и пет години чакало първата черта на шедьовъра. Тя му разказала за приумицата на Джонси и за страха си, че момичето, само тъй леко и крехко като листо, наистина ще отлети, щом отслабне последната му връзка със света.
Очите на стария Берман явно се налели със сълзи, но той се развикал с презрение и насмешка срещу такива идиотски фантазии.
— Какво! — извикал той. — Има ли на света хора с такава глупост в главата — да умират, понеже от някакъв проклет бръшлян падали листа? Такова нещо не съм чувал! Не, няма да позирам за твоя глупав отшелник, дървена глава! Защо позволяваш на такива глупости да влизат в главата ѝ? Ах, бедната малка госпожица Джонси!
— Тя е много болна и слаба — казала Сю. — От треската умът ѝ се е помрачил и е пълен със странни мисли. Добре, господин Берман, щом не искате да ми позирате, недейте. Но според мен вие сте един ужасен стар… стар празнодумец!
— Точно като жена говориш! — изревал Берман. — Кой каза, че няма да позирам? Върви, идвам с теб! От половин час се мъча да ти кажа, че съм готов да позирам. Боже! Това не е място, където толкова добро момиче като госпожица Джонси да лежи болно. Някой ден ще нарисувам шедьовър и всички ще се махнем оттук. Боже, да!
Когато се качили горе, Джонси спяла. Сю спуснала щората до перваза и дала знак на Берман да влезе в другата стая. Там двамата погледнали страхливо през прозореца към бръшляна. После за миг се спогледали, без да продумат. Валял упорит, студен дъжд, примесен със сняг. Берман, в старата си синя риза, седнал да позира като миньора отшелник върху обърнат котел, който трябвало да изобразява скала.
На следващата сутрин, след едночасов сън, Сю се събудила и видяла Джонси да се взира с широко отворени, помътнели очи в спуснатата зелена щора.
— Вдигни я. Искам да видя — наредила тя шепнешком.
Изтощена, Сю се подчинила.
Но ето — след поройния дъжд и свирепите пориви на вятъра, които не били стихнали през цялата дълга нощ, на тухлената стена все още се откроявал един бръшлянов лист. Последният по стъблото. Край дръжката още бил тъмнозелен, но назъбените му краища вече жълтеели от разруха и тление. Държал се храбро за клонката си на двайсетина фута над земята.
— Последният е — казала Джонси. — Мислех, че непременно ще падне през нощта. Чух вятъра. Ще падне днес и в същия миг аз ще умра.
— Мила, мила! — Сю навела измъченото си лице към възглавницата. — Помисли за мен, щом не искаш да мислиш за себе си. Какво ще правя аз?
Но Джонси не отговорила. Няма на света по-самотно нещо от душата, която се готви за своето тайнствено, далечно пътуване. Приумицата сякаш я завладявала все по-силно, докато една по една се късали връзките ѝ с приятелството и със земята.
Денят отминал и дори в здрача двете още виждали самотния бръшлянов лист, вкопчен в дръжката си пред стената. После дошла нощта и северният вятър отново се развихрил, а дъждът продължил да бие по прозорците и да потропва от ниските холандски стрехи.
Щом се развиделило достатъчно, безмилостната Джонси наредила щората да бъде вдигната.
Бръшляновият лист още бил там.
Джонси дълго лежала и го гледала. После повикала Сю, която разбърквала пилешкия бульон върху газовия котлон.
— Бях лошо момиче, Сюди — казала тя. — Нещо е накарало последния лист да остане там, за да ми покаже колко лоша съм била. Грях е да искаш да умреш. Сега можеш да ми донесеш малко бульон и мляко с малко портвайн… Не, първо ми донеси ръчното огледало. После ме обгради с възглавници, за да седна и да те гледам как готвиш.
Час по-късно добавила:
— Сюди, надявам се някой ден да нарисувам Неаполския залив.
Лекарят дошъл следобед и Сю намерила повод да излезе с него в коридора, когато си тръгвал.
— Шансовете вече са равни — казал той и взел в ръката си тънката, трепереща ръка на Сю. — С добри грижи ще победите. А сега трябва да видя още един болен долу. Берман се казва — някакъв художник, доколкото разбрах. Също пневмония. Стар и слаб човек е, а пристъпът е остър. За него няма надежда. Но днес ще го отведат в болницата, за да му е поне по-леко.
На следващия ден лекарят казал на Сю:
— Тя е вън от опасност. Победихте. Сега само храна и грижи — това е всичко.
Същия следобед Сю отишла до леглото, където Джонси доволно плетяла много син и много безполезен вълнен шал за раменете. Обгърнала я с едната си ръка заедно с възглавниците.
— Трябва да ти кажа нещо, бяла мишчице — започнала тя. — Господин Берман почина днес в болницата от пневмония. Боледува само два дни. Сутринта на първия ден портиерът го намерил в стаята му долу, безпомощен от болка. Обувките и дрехите му били подгизнали и ледени. Не можели да си представят къде е ходил в такава ужасна нощ. После намерили фенер, който още светел, и стълба, преместена от мястото си, и разпилени четки, и палитра със смесени зелени и жълти бои… Погледни през прозореца, мила, последния бръшлянов лист на стената. Не се ли чудеше защо никога не потрепва и не помръдва, когато духа вятърът? Ах, миличка, това е шедьовърът на Берман. Нарисувал го е там през нощта, когато е паднал последният лист.