ТВОЕТО ВРЕМЕ. ТВОЯТА ИСТОРИЯ.
Истории за слушане.
Продължи да слушаш
ПОРЕДИЦА
ТВОЯТ ЛИЧЕН РАФТ
Моята библиотека
Запазените заглавия се помнят в този браузър. Докъде си стигнал се пази и в профила ти, когато си влязъл, затова „Продължи“ работи на всяко устройство.
Тук е мястото за твоите истории.
Отвори заглавие и избери „Добави в библиотеката“.
Каталог
—
Няма намерени заглавия. Опитай с друга дума или изчисти филтрите.
—
—
Текстът
В Денвър множество пътници се качиха в пътуващия на изток експрес на компанията „Би и Ем“. В един от вагоните седеше много красива млада жена, облечена с изискан вкус и заобиколена от всички удобства, с които се огражда опитната пътешественичка. Сред новодошлите имаше двама млади мъже. Единият беше привлекателен, с открито лице и смели, непринудени обноски. Другият беше едър и неугледен, с мрачно лице и груби дрехи. Двамата бяха оковани един за друг с белезници.
Когато двамата тръгнаха по пътеката във вагона, единствената свободна седалка се оказа обърната към красивата млада жена. Там се настаниха окованите спътници. Тя ги погледна бегло и равнодушно. После лицето ѝ се озари от прелестна усмивка, заоблените ѝ бузи леко поруменяха и тя протегна малката си ръка в сива ръкавица. Плътният, мелодичен глас и отмерената ѝ реч издаваха жена, свикнала да говори и да бъде слушана.
– Е, господин Истън, щом ще ме карате аз да заговоря първа, май нямам друг избор. Нима на Запад вече не познавате старите си приятели?
Младият мъж трепна при звука на гласа ѝ. За миг като че ли се смути, но веднага се овладя и стисна пръстите ѝ с лявата си ръка.
– Ах, госпожица Феърчайлд! – каза той с усмивка. – Ще ви помоля да извините другата ми ръка. В момента е заета.
Той леко повдигна дясната си ръка, свързана при китката с лявата ръка на спътника му чрез лъскавата „гривна“. Радостта в очите на момичето бавно отстъпи пред объркване и ужас. Руменината изчезна от бузите ѝ. Устните ѝ безпомощно се разтвориха. Истън тихо се засмя, сякаш нещо го забавляваше, и тъкмо се канеше да заговори, когато другият го изпревари. Мрачният мъж беше следил лицето на момичето с крадешком хвърляни, остри и проницателни погледи.
– Ще ме извините, че се обаждам, госпожице, ама виждам, че се познавате с господин пристава. Ако го помолите да каже добра дума за мен, като стигнем в затвора, сигурно ще го направи, пък на мен ще ми е по-леко там. Води ме в затвора в Левънуърт. Седем години за фалшифициране на пари.
– О! – възкликна момичето, пое си дълбоко дъх и бузите ѝ отново поруменяха. – Значи с това се занимавате тук? Федерален пристав!
– Скъпа госпожице Феърчайлд – спокойно каза Истън, – все трябваше да се захвана с нещо. Парите имат навика да отлитат, а вие знаете колко средства трябват, за да не изостава човек от нашата компания във Вашингтон. На Запад ми се отвори тази възможност и... Е, службата на пристав не е чак толкова висока, колкото посланическият пост, но...
– Посланикът вече не идва – оживено каза момичето. – И изобщо не беше нужно да идва. Вие би трябвало да го знаете. Значи сега сте от онези смели герои на Запада, яздите, стреляте и се излагате на какви ли не опасности. Това вече е друго, не е вашингтонският живот. Липсвахте на старата компания.
Очите на момичето, сякаш омагьосани, отново се спряха на блестящите белезници и леко се разшириха.
– За тях не се тревожете, госпожице – каза другият мъж. – Всички пристави се оковават за затворниците си, за да не им избягат. Господин Истън си знае работата.
– Скоро ще ви видим ли пак във Вашингтон? – попита момичето.
– Едва ли ще е скоро – отвърна Истън. – Боя се, че дните ми на светска пеперуда свършиха.
– Аз обичам Запада – каза момичето, без видима връзка с думите му. Очите ѝ светеха меко. Тя погледна през прозореца и заговори искрено и просто, без светския блясък на обичайните си обноски. – С мама прекарахме лятото в Денвър. Тя се върна преди седмица, защото татко беше малко болен. Аз бих могла да живея щастливо на Запад. Струва ми се, че тукашният въздух ми понася. Парите не са всичко. Но хората все разбират нещата погрешно и си остават глупави...
– Чуйте, господин пристав – изръмжа мрачният мъж. – Така не е честно. Иска ми се да пийна нещо, а и цял ден не съм пушил. Не се ли наприказвахте вече? Заведете ме в отделението за пушачи, а? Умирам за една лула.
Окованите пътници се изправиха. Истън все така се усмихваше лениво.
– Не мога да откажа на човек, който моли за тютюн – каза той нехайно. – Тютюнът е единственият приятел на нещастните. Довиждане, госпожице Феърчайлд. Дългът зове, нали знаете. – Той протегна ръка за сбогом.
– Жалко, че не пътувате на изток – каза тя, като отново се обгърна със светските си обноски. – Но предполагам, че трябва да продължите за Левънуърт?
– Да – отвърна Истън. – Трябва да продължа за Левънуърт.
Двамата мъже се провряха по пътеката към отделението за пушачи.
Двама пътници на една от съседните седалки бяха чули по-голямата част от разговора. Единият каза: „Свястно момче е този пристав. И сред тия хора от Запада има читави мъже.“
– Доста е млад за такава служба, не мислите ли? – попита другият.
– Млад ли! – възкликна първият. – Че... А! Не схванахте ли? Я кажете, виждали ли сте някога служител на закона да окове затворник за собствената си дясна ръка?