ТВОЕТО ВРЕМЕ. ТВОЯТА ИСТОРИЯ.
Истории за слушане.
Продължи да слушаш
ПОРЕДИЦА
ТВОЯТ ЛИЧЕН РАФТ
Моята библиотека
Запазените заглавия се помнят в този браузър. Докъде си стигнал се пази и в профила ти, когато си влязъл, затова „Продължи“ работи на всяко устройство.
Тук е мястото за твоите истории.
Отвори заглавие и избери „Добави в библиотеката“.
Каталог
—
Няма намерени заглавия. Опитай с друга дума или изчисти филтрите.
—
—
Текстът
Полицаят на пост вървеше по булеварда внушително. Внушителността му беше по навик, а не за показ, защото зрители почти нямаше. Едва минаваше десет вечерта, но студените пориви на вятъра, в които се усещаше дъжд, бяха почти обезлюдили улиците.
Докато вървеше, той пробваше вратите една след друга, въртеше палката си със сложни и изкусни движения и от време на време се обръщаше да хвърли бдителен поглед по притихналата улица. С едрата си снага и лекото си перчене беше истинска картина на пазител на реда. Кварталът си лягаше рано. Тук-там светеше някоя тютюнопродавница или денонощна закусвалня, но повечето врати принадлежаха на магазини и кантори, затворени отдавна.
Някъде по средата на една пресечка полицаят изведнъж забави крачка. На входа на тъмен железарски магазин стоеше облегнат мъж с незапалена пура в устата. Щом полицаят се приближи, мъжът бързо заговори:
— Всичко е наред, полицай — каза той успокоително. — Просто чакам един приятел. Срещата е уговорена преди двадесет години. Звучи ви малко смешно, нали? Е, ще ви обясня, ако искате да сте сигурен, че всичко е честно. Преди толкова време на мястото на този магазин имаше ресторант. Ресторантът на „Големия Джо“ Брейди.
— До преди пет години — каза полицаят. — Тогава го събориха.
Мъжът на входа драсна клечка кибрит и запали пурата си. Пламъчето освети бледо лице с квадратна челюст, остри очи и малък бял белег до дясната вежда. На вратовръзката му блестеше игла с голям диамант, странно обкован.
— Тази вечер се навършват двадесет години — каза мъжът, — откакто вечерях тук, у „Големия Джо“ Брейди, с Джими Уелс, най-добрия ми приятел и най-свестния човек на света. Двамата израснахме тук, в Ню Йорк, заедно, като братя. Аз бях на осемнадесет, Джими на двадесет. На другата сутрин трябваше да тръгна на Запад, да си търся късмета. Джими не можеше да го измъкнеш от Ню Йорк и с въже. За него това беше единственото място на земята. Та онази вечер се уговорихме да се срещнем пак тук, точно след двадесет години, в същия ден и час, каквото и да ни се е случило и отдалеч да трябва да дойдем. Сметнахме, че за двадесет години всеки от нас ще е намерил пътя си и ще е натрупал състоянието си, каквото и да е то.
— Интересно — каза полицаят. — Но доста време между две срещи, струва ми се. Не сте ли получавали вест от приятеля си, откакто заминахте?
— Ами, известно време си пишехме — каза другият. — Но след година-две се изгубихме. Нали разбирате, Западът е голяма работа, а аз доста се мятах насам-натам из него. Но знам, че Джими ще дойде, ако е жив, защото винаги е бил най-верният и най-честният човек на света. Той никога няма да забрави. Изминах хиляда мили, за да застана на този праг тази вечер, и си струва, ако старият ми другар се появи.
Чакащият извади красив часовник с капаци, обсипани с дребни диаманти.
— Десет без три — обяви той. — Точно в десет се разделихме тук, пред вратата на ресторанта.
— Доста ви е потръгнало на Запад, а? — попита полицаят.
— И още как! Дано Джими е постигнал поне половината. Той беше малко бавничък, макар и добро момче. Аз трябваше да се меря с най-хитрите глави, за да си направя парите. В Ню Йорк човек затъва в коловоза. Трябва му Западът, за да го наточи като бръснач.
Полицаят завъртя палката си и направи крачка-две.
— Аз ще тръгвам. Дано приятелят ви дойде. Ще го чакате ли точно до десет?
— Как пък не! — каза другият. — Ще му дам поне половин час. Ако Джими е жив, дотогава ще е тук. Всичко добро, полицай.
— Лека нощ, господине — каза полицаят и продължи обиколката си, като пробваше вратите по пътя.
Сега ръмеше ситен, студен дъжд, а вятърът от несигурни пориви се беше превърнал в постоянен напор. Малкото минувачи в този квартал бързаха унило и мълчаливо, с високо вдигнати яки и ръце в джобовете. А на входа на железарския магазин мъжът, изминал хиляда мили, за да спази почти до абсурд несигурната среща с приятеля от младостта си, пушеше пурата си и чакаше.
Чака около двадесет минути. Тогава висок мъж с дълго палто, с яка, вдигната до ушите, бързо пресече от отсрещната страна на улицата и тръгна право към чакащия.
— Ти ли си, Боб? — попита той неуверено.
— Ти ли си, Джими Уелс? — извика мъжът на входа.
— Боже мой! — възкликна новодошлият и стисна двете му ръце. — Боб е, без съмнение! Знаех си, че ще те намеря тук, ако още те има на този свят. Е, е, е! Двадесет години са много време. Старият ресторант го няма, Боб. Жалко, иначе щяхме пак да вечеряме там. Как се отнесе Западът с теб, старче?
— Чудесно. Даде ми всичко, което поисках. Много си се променил, Джими. Не помня да си бил толкова висок, с цели пет-шест сантиметра.
— А, пораснах малко след двадесетте.
— Добре ли си в Ню Йорк, Джими?
— Горе-долу. Работя в една от градските служби. Хайде, Боб, ще идем на едно място, което знам, и ще си поговорим надълго за старите времена.
Двамата тръгнаха по улицата под ръка. Мъжът от Запада, с тщеславие, раздуто от успеха, започна да разказва историята на кариерата си. Другият, потънал в палтото си, слушаше с интерес.
На ъгъла имаше аптека, обляна в електрическа светлина. Когато стигнаха в това сияние, двамата едновременно се обърнаха и се взряха един в друг.
Мъжът от Запада изведнъж спря и пусна ръката му.
— Ти не си Джими Уелс — сопна се той. — Двадесет години са много време, но не чак толкова, че носът на човек от римски да стане чип.
— Понякога стигат, за да направят от добър човек лош — каза високият мъж. — От десет минути си арестуван, Копринения Боб. В Чикаго смятат, че може да си минал насам, и ни телеграфираха, че искат да си поговорят с теб. Ще дойдеш кротко, нали? Разумно. А сега, преди да тръгнем към участъка, ето една бележка, която ме помолиха да ти дам. Можеш да я прочетеш тук, на светлото на витрината. От полицай Уелс е.
Мъжът от Запада разгъна листчето. Ръката му беше твърда, когато започна да чете, но леко трепереше, докато свърши. Бележката беше съвсем кратка.
„Боб, бях на уговореното място навреме. Когато драсна клечката да запалиш пурата, видях, че това е лицето на човека, когото търсят в Чикаго. Някак не можах да го направя сам, затова отидох и доведох един цивилен полицай да свърши работата.
Джими“