ТВОЕТО ВРЕМЕ. ТВОЯТА ИСТОРИЯ.
Истории за слушане.
Продължи да слушаш
ПОРЕДИЦА
ТВОЯТ ЛИЧЕН РАФТ
Моята библиотека
Запазените заглавия се помнят в този браузър. Докъде си стигнал се пази и в профила ти, когато си влязъл, затова „Продължи“ работи на всяко устройство.
Тук е мястото за твоите истории.
Отвори заглавие и избери „Добави в библиотеката“.
Каталог
—
Няма намерени заглавия. Опитай с друга дума или изчисти филтрите.
—
—
Текстът
Госпожица Марта Мийчъм държеше малката пекарна на ъгъла. Онази, до която се изкачвате по три стъпала и в която звънва камбанка, щом отворите вратата.
Госпожица Марта беше на четирийсет, имаше две хиляди долара в спестовната си книжка, два изкуствени зъба и състрадателно сърце. Женили са се и хора с далеч по-малки изгледи от нейните.
Два-три пъти седмично идваше един клиент, към когото тя започна да проявява интерес. Беше мъж на средна възраст, с очила и кафява брада, грижливо подстригана на връхче.
Говореше английски със силен немски акцент. Дрехите му бяха износени, тук-там закърпени, другаде измачкани и увиснали. Но изглеждаше спретнат и имаше много добри обноски.
Винаги купуваше две стари хлебчета. Пресните струваха по пет цента, а старите бяха две за пет. Никога не поиска нищо друго освен стари хлебчета.
Веднъж госпожица Марта забеляза по пръстите му червени и кафяви петна. Тогава вече се убеди, че е художник и много беден. Несъмнено живееше в мансарда, където рисуваше картини, ядеше стар хляб и си мислеше за вкусните неща в пекарната на госпожица Марта.
Често, когато сядаше да хапне пържола с пухкави питки, конфитюр и чай, тя въздъхваше и си пожелаваше любезният художник да споделя вкусната ѝ трапеза, вместо да гризе суха кора в онази таванска стаичка, през която вее отвсякъде. Както вече ви казахме, госпожица Марта имаше състрадателно сърце.
За да провери догадката си за неговия занаят, един ден тя донесе от стаята си картина, купена на разпродажба, и я подпря на полиците зад тезгяха с хляба.
Картината изобразяваше Венеция. На преден план, или по-точно на преден воден план, се издигаше великолепно мраморно палацо. Така поне пишеше на картината. Имаше още гондоли, с дама, която влачи ръката си във водата, облаци, небе и предостатъчно светлосенки. Никой художник не би я подминал.
Два дни по-късно клиентът се появи.
– Две стари хлебчета, ако обичате.
– Имате тук чудесна картина, мадам – каза той, докато тя увиваше хляба.
– Така ли? – рече госпожица Марта, възхитена от собствената си хитрост. – Толкова обичам изкуството и... – Не, още беше рано да каже „художниците“. – И картините – поправи се тя. – Смятате ли, че е добра картина?
– Рисунката не е добре уравновесена – каза клиентът. – Перспективата е невярна. Довиждане, мадам.
Той взе хляба, поклони се и бързо излезе.
Да, непременно беше художник. Госпожица Марта прибра картината в стаята си.
Как нежно и добродушно светеха очите му зад очилата! Какво широко чело имаше! Да преценяваш перспективата с един поглед и да живееш със стар хляб! Но на гения често се налага да се бори, преди да го признаят.
Каква благодат за изкуството и перспективата би било, ако геният получеше подкрепата на две хиляди долара в банката, една пекарна и състрадателно сърце, което да... Но това бяха само блянове, госпожице Марта.
Сега той често се застояваше да поговорят над стъкления тезгях. Сякаш жадуваше за приветливите думи на госпожица Марта.
Все така купуваше стар хляб. Никога сладкиш, никога пай, никога от вкусните ѝ питки „Сали Лън“.
Струваше ѝ се, че отслабва и губи кураж. Сърцето я болеше от желание да прибави нещо вкусно към оскъдната му покупка, но все не ѝ стигаше смелост. Не смееше да го засегне. Познаваше гордостта на художниците.
Госпожица Марта започна да облича зад тезгяха копринената си блуза на сини точки. В задната стаичка вареше загадъчна смес от дюлеви семки и боракс. Толкова много хора я използват за тена.
Един ден клиентът влезе както обикновено, остави петцентовата си монета върху стъкления тезгях и поиска старите си хлебчета. Докато госпожица Марта се протягаше да ги вземе, отвън се разнесоха оглушителни сигнали и звънци и по улицата изтрополя пожарна кола.
Клиентът забърза към вратата да погледа, както би направил всеки. Внезапно осенена от вдъхновение, госпожица Марта се възползва от случая.
На най-долната полица зад тезгяха имаше фунт прясно масло, оставено от млекаря преди десет минути. С ножа за хляб госпожица Марта разряза дълбоко всяко от старите хлебчета, сложи вътре щедра порция масло и отново притисна разрезите.
Когато клиентът се обърна, тя вече завързваше хартиената обвивка.
След като той си тръгна, този път след необикновено приятен разговор, госпожица Марта се усмихна сама на себе си, макар сърцето ѝ леко да пърхаше.
Дали не беше прекалила със смелостта? Дали той нямаше да се обиди? Но сигурно нямаше. Храната нямаше свой таен език. Маслото не беше символ на непристойна за една девойка дързост.
През онзи ден мислите ѝ дълго се въртяха около случилото се. Представяше си мига, в който той ще открие малката ѝ измама.
Ще остави четките и палитрата. Пред него ще стои стативът с картината, която рисува, а перспективата ѝ ще е безукорна.
Ще се приготви да обядва сух хляб и вода. Ще разреже едното хлебче... Ах!
Госпожица Марта се изчерви. Дали, докато яде, ще си помисли за ръката, сложила маслото? Дали ще...
Камбанката на входната врата звънна злобно. Някой влизаше с много шум.
Госпожица Марта забърза към предната част на магазина. Там стояха двама мъже. Единият беше млад човек с лула, когото никога не бе виждала. Другият беше нейният художник.
Лицето му беше силно зачервено, шапката му беше килната назад, косата му стърчеше разрошена. Стисна двата си юмрука и ги размаха яростно срещу госпожица Марта. Срещу госпожица Марта!
– Думкопф! – изрева той с всичка сила, а после: – Таузендонфер! – Или нещо подобно на немски.
Младият човек се опита да го отведе.
– Няма да си тръгна! – каза той гневно. – Първо ще ѝ кажа!
Превърна тезгяха на госпожица Марта в голям барабан.
– Съсипахте ме! – извика той, а сините му очи пламтяха зад очилата. – Ще ви го кажа! Вие сте една стара котка, която си пъха носа навсякъде!
На госпожица Марта ѝ премаля. Облегна се на полиците и притисна с ръка копринената блуза на сини точки. Младият човек хвана другия за яката.
– Хайде – каза той. – Достатъчно наговорихте. – Извлече разярения мъж през вратата на тротоара, а после се върна.
– Мисля, че трябва да ви обясня, госпожо, за какво е цялата разправия. Това е Блумбергер. Архитектурен чертожник. Работим в една кантора.
– Три месеца се труди над проект за ново кметство. За конкурс с награда. Вчера довърши линиите с туш. Нали знаете, чертожникът първо прави всичко с молив. Когато приключи, изтрива моливните линии с шепи трохи от стар хляб. По-добре става, отколкото с гума.
– Блумбергер купуваше хляба оттук. Е, а днес... Знаете, госпожо, това масло не е... С една дума, сега проектът на Блумбергер става само да го нарежат за сандвичи за влака.
Госпожица Марта отиде в задната стаичка. Свали копринената блуза на сини точки и облече старата кафява дреха от серж, която носеше преди. После изля през прозореца в кофата за пепел сместа от дюлеви семки и боракс.